Детето играе на брега в локва, в която плуват три фаса и някаква кафеникава пяна

Обичам Българското Черноморие по сантиментални причини. Влюбвала съм се на него и в него, спала съм в спален чувал на пясъчните му плажове, гледала съм кървавата му луна да си ляга зад птичите гнезда в тополите, броила съм звездите над Китен и дори съм лежала във варненската болница.

С него са свързани едни от най-топлите ми спомени от детството, когато огромни тумби деца обикаляхме къмпинга с динени фенери и импровизирани костюми, разказвахме си страшни истории край огъня, на който се печеше току-що уловен морски кефал, и играехме сантасе в палатките, докато навън беснееха могъщи бури.

Затова, когато след няколко години гръцки изневери се отправих към нашето море, освен с тревожност, бях изпълнена с вълнение и сладка носталгия.

Няколко часа опити за оцеляване на магистралата по-късно, пристигаме в Синеморец, който помня като романтично диво селце, с бар „Кораба“, на който човек може да изпие няколко ледени бири и да съзерцава вечната меланхолия на черното море.

Настаняваме се в гигантски хотел над Бутамята, а от балкона се вижда плажът, в сравнение с който Копакабана е слабо населена пустиня. Сядаме да вечеряме в ресторанта на хотела, само дето не сядаме, защото до ресторанта има басейн и след един час неравностойна борба с тригодишното ми дете, то се съблича чисто голо, гмурва се в студения басейн и започва да киха. Мъжът ми започва да пие мента, глог и валериан.

След кратка истерия и известно чудене дали да не поемем обратно откъдето сме дошли още в този момент, оставаме да преспим. Не върви да се предадем така позорно – след късмета да не ни удари тир, изпреварващ друг тир.

На другия ден слизаме на закуска, където младеж с вид на човек, който е отишъл да работи на морето за месец, за да спести пари за 48-годишно БМВ с газова уредба, пие фрапе, изтегнат на един стол. Това е сервитьорът, който ни посреща с новината, че сме закъснели и че е останала само континентална закуска.

Поръчваме я и отправям учтива молба да разпънат чадъра над масата, тъй като слънцето е убийствено.

Уви, не може, защото имало риск да се появи вятър и да отвее чадъра. Омазваме се със слънцезащита фактор 187 с коластра от белорък гибон за гладка кожа и равномерен тен и се отправяме към плажа.

Въпреки че приятели са ме предупредили да не стъпваме на Бутамята, решаваме да живеем на ръба и отиваме точно там, тъй като е най-близо до хотела.

Още докато приближаваме плажа, мъжът ми започва да се оглежда наоколо сякаш е на ничия земя и да дава на заден ход с поглед на теле, влачено към кланица.

Подкрепям го лекичко и просваме кърпа сред цветна феерия от десетлевови чадъри и биваци, под които хиляди хора с лъщящи тела попиват смъртоносни ултравиолетови лъчи.

Детето вади кофи, лопати, пояси, плувки и водни пистолети и се отправя към брега, а мъжът ми крещи след него „Не!“ с такова отчаяние, че за момент решавам, че се опитва да го спре да скочи във вълните от двайсетметрова скала. Водата прилича на китайска люто-кисела супа с всевъзможни предмети. Докато ровя в раницата за рескю капките на д-р Бах, се опитвам да възстановя семейната хармония с приказки как всичко е наред и „не е толкова мръсно“.

Уви, точно толкова мръсно е. След като съпругът ми отбелязва, че хората на плажа били грозни, отварям уста да му кажа, че е неприятен сноб, но виждам, че детето играе на брега в локва, в която плуват три фаса и някаква кафеникава пяна.

Няма друг начин да преодолея гледката, освен с бира. Отивам до най-близкия бар, в който има 5-6 клиенти и 11-12 келнери с тениски „Цици има по целия плаж, пици има само при нас“. Усмихвам се на класическия черноморски лаф и поръчам две бири. Уви, не ни болят главите единствено от немска бира, но такава няма. Карам през просото и взимам Stella, не съм достатъчно смела за наливна.

Решавам, че няма да мисля за болести, но келнерът идва с бирите и се завира на милиметър и половина от лицето ми, за да ме пита дали искам чаши. Не искам чаши, не искам и ковид за трети път.

Искам да чета Джоун Дидиън в стерилна стая, но хей – морето и пясъкът ни чакат. Последният вече е в устата на детето, а мъжът ми го полива с вода, бърше го с мокра кърпичка и си скубе косата едновременно.

Сядам в кочината и отварям „Годината на магическото мислене“. Време е поне литературно да се подготвя за болести и смърт.

* Материалът е на Цветелина Вътева и е публикуван в „Булевард България“